„ На Елиза“ Ханну КАНКААПНЯЯ, финландски писател
Когато с колата на братовчеда, натъпкана догоре със скромното ми имущество навлязохме тържествено в двора на новия блок, чаровните звуци на одухотворената клавирна пиеса на Бетовен ласкаво докосна слуха ни.
– „На Елиза“ – с вид на голям познавач произнесе моят роднина.
Спогледахме се доволни.
Докато мъкнехме скромните вещи нагоре и прикрепвахме една полица на бетонната стена, просто се разтапях във вълните на упоителните звуци, идващи изглежда от съседния апартамент. Пианистът беше стеснителен и тревожен, принасяше се в жертва и се съмняваше, за секунда сякаш замълчаваше, та в следния миг да пролее сълза, във финалните акорди изцяло потъваше в сферата на гениалността на композитора.
Цяла седмица се наслаждавахме на неспиращото съседство на Елиза. Въпреки цялата многостранност на таланта на съчинителя, пиесата ми стана до болка позната. Появи се постепенно коварната мисъл: колко освежаващо би подействала смяната на партитурата – като балсам на рана!
Далеч след полунощ, когато в сградата замлъкваше всичко, освен музиката, веднъж запях с все сила „Обърнете, моля Ви плочата“ – една от последните песни на „Рампсети“. Отгоре и отдолу веднага затропаха. След двуминутния шум „На Елиза“ прозвуча още по-бодро и силно. Изпълнителят натискаше клавишите с все сила. В този миг почувствах, че ненавиждам тихо музицирането въобще.
Решихме да подарим на упорития пианист ноти от списанието „Детски кът“. Но на кого? Целият ужас се заключаваше в това, че никой не го бе виждал нито веднъж. Започнах да карауля на входа, да прослушвам тръбите и вентилационните отдушници. Напразно! Невъзможно бе да се открие този психопат, цели седмици дрънкащ едно и също нещо.
Тази история ме изведе от равновесие. Започнах да мигам с лявото око, от време на време се хващах, че в трамвая тропам по копчетата на якето си като по клавиши на пиано. По цели нощи бодърствах заедно с гениалната музика, а през деня като ненормален си свирках с уста „Елиза“, докато колегите не ми издействаха извънреден отпуск.
Престанах да общувам с хората. Те също с мен. Останах в пълна самота в къщи. Под акомпанимента на „Елиза“. Все пак предприех последен опит – затъкнах си ушите с пластилин. Но музиката преодоляваше всички заслони, нека ме прости читателят за това сравнение. И изведнъж, беше следобед, тя … спря. Реших, че тишината е нов симптом на моята болест и в паника се хвърлих към улицата. Точно в този момент от входа измъкнаха като денк покрит с чаршаф човек и го напъхаха в колата на „Бърза помощ“. През цялото време „денкът“ свиреше с уста „На Елиза“.
Право да Ви кажа, дами и господа, изведнъж животът ми стана безмислен и пуст като издишаща шотландска гайда.. лекар психолог ме посъветва да работя активно за проявяването на собствената индивидуалност. Само музиката може да ме спаси, реших аз и се отправих към детската музикална школа. Приеха ме! Отначало наистина като свободен слушател. Но аз се готвех така упорито, че ми разрешиха да се явя на изпит в консерваторията, на който изпълних „Кучешкия валс“ в собствена интерпретация. След като минах много етюди и през миналата есен достигнах артистична зрелост, най-после пристъпих към заветното съчинение на Бетовен.
Моята мечта се сбъдна – по осемнадесет часа на денонощие работя над „Елиза“, а през останалото време с удоволствие слушам на грамофонни плочи изказвания на известни композитори за тази чаровна перла на музикалното изкуство.
За да се отпие от чашата на славата , не може да се правят никакви компромиси – заявих гордо на представителите на обществеността в нашия блок, които се опитаха насила да ми връчат издействаната държавна стипендия за продължаване на моето образование далеч от родината – на остров Тасмания.